Москва е градът на колелата :))), само че там има всякакъв вид градски транспорт, но не и велосипедисти. Градът има пет транспортни пръстена, като най-вътрешния е разположен около известния Кремъл. Кремъл буквално означава крепост или укрепена част  на града. Намира се в центъра на Москва, до емблематичната за града, река. Дори разглеждана само отвън, крепостта  е невероятна и  пленяваща. А вътре всичко е толкова... историческо. Градена е първо от дърво през Средновековието, опустошавана от големия Московски пожар по времето на Иван Грозни и наново изграждана от камък. След октомврийската революция е пребоядисана в червено, така си остава и до днес. Кремъл е изграден във формата на триъгълник с множество кули, разположени по стените на крепостта. След продължителното осъзнаване, че вървя по земята на това емблематично кътче на света, идва и припряността да мина по всеки ъгъл, да видя всяка сграда от всичките й страни. Искаше ми се да снимам дори и кошьовете за отпадъци. А ужасните вятър, дъжд и намръщено време по никакъв начин не успяха да навредят на хипер доброто ми настроение, само пречеха на фотоапарата да си свършва работата.

Кремъл е бил домът на руските царе, на съветските управляващи, а сега и на руския президент. Днес е исторически комплекс от няколко православни храмове, паметници, музеи и дворци.Трябва ти поне един ден да прочетеш историята на целия Кремъл, и сигурно една седмица да го видиш в пълнотата му.

Започваме от площад Революция и Червения площад.

Тук се намира Държавният исторически музей с невероятната си архитектура и богатството си от 5 милиона музейни обекти. Пред музея е паметника на Георгий Жуков, руски маршал, командвал и печелил исторически битки през Втората световна война. Скулптурата е символистична- Жуков потъпква с коня си нацистките символи, и е изградена по начин наподобяващ изображенията на Св.Георгий, потъпкващ змията. Обичам монументи. Особено конници. Независимо дали са символи на отминали отричани времена. Има нещо мистично и толкова истинско в такива скулптури на личности, раждали историята.

Непосредствено до Историческия музей е Нулевия километър на града, а зад него се издигат Възкресенските врати, построени през 16-ти век за да посрещнат една чудодейна икона.

Пред самите врати има малък параклис на Иверската икона. Посрещат ме св. Петър и Павел. А на върха стои ангел с руски православен кръст в ръката. Рускияt кръст е с три напречни линии, като най-долната е наклонена и символизира смъртта на св.Андрей, разпространил християнството в Русия.

 Преминавам през портите и пред погледа ми веднага се разкрива красотата на храм Св. Василий Блажений. За моe съжаление ареала около храма беше отсечен и заграден поради тържествата  за празника на града. Същото беше и положението с мавзолея на Ленин. И разглеждахме само отвън.

А история за храма... Следващия път:)

Чудех се колко много се променяш, когато се събудиш на едно друго място, в един друг свят. Отдавна исках да видя Москва, такава безгранична и многолика, каквато я описва светът. И когато слязох в този град реших, че не искам да си тръгвам. Бях толкова запленена от атмосферата на града, че снимах, през дъждовния прозорец на автобуса, всичко, което се движеше с траекторията на пътя. Аз не съм космополитна личност, обичам си земята и живея безнадеждно влюбена в страната си. Но още с първата глъдка руски въздух, великолепието на този град ме остави безмълвна. Всяка сграда дишаше в епохата, в която е създадена. Тук ставаш свидетел на всички отминали времена в които градът се е раждал, умирал и прераждал. Можеш да се пренесеш в средновековието със светата обител  Св. Василий Блажени и да онемееш пред деветте параклиса и техните куполи. Тук след няколко минутно въртене, успях да ги хвана в кадър всичките.

По-късно с учудване откриваш, че московските символи на социализма са също толкова пленителни, а петолъчките им достигат облаците.

И модерната Москва- такава, каквато я вижда човека през 21 век.

Няколко образа  на Вечния град...Градът на седемте хълма. 

Първа спирка: Кремъл...  To be continued.

Някои от снимките са взаимствани от интернет пространството, тъй като много от моите не се получиха поради дъжда , който валеше.

Нестинарка...по залез слънце. Вдигнала към небето иконата на св. Константин и Елена. Чуват се само гайда и тъпан. Босите й крака едва докосват жаравата, а в следващия миг бързо обхождат целия обреден кръг от въглени. 

Танцува решимо- вдясно, напред и назад, кръстосва ръце над себе си, а после... пророкува.

  

Древен тракийски ритуал или стар християнски обичай, обожествяване на слънцето или молитва за благоденствие, мост между миналото и бъдещето... Посредник ли е огъня между двата свята- земния и небесния? Магия ли е танцът на българската нестинарка?

 Историята на една мистична българка вече е разказана. В книгата си "Нестинарка" Кармен Мишу ни потапя в един свят на магия, традиции, себеотдаване и любов... 

Ние с теб едва ли си приличаме...
Аз имам пълен куфар с вдъхновения
и нося цветна рокля от мечти.
Предлагам и ванилов крем от спомени
и шарено дайкири за разкош.

А ти с прашка се целиш във времето
и безспирно плетеш самота.
Имаш странна тайфа от приятели-
"Аз не искам", "Не мога", "Не ща"

Аз пък бягам по пурпурни покриви
и пускам безброй хвърчила.
Дръзко подгонвам и вятъра,
нахално с дъжда да поспоря дошла.

Ти пък сядаш доволно на моите стихове
и дръзко ми казваш "Какво от това?"
"Давай, на ход си. Или играя с царицата.
При нас няма реми." - и кръстосваш крака.

И аз пак идвам такава- засенчила сенките,
ненапила любови, капризна душа
Дялкам си същите каменни мостове,
към теб-  важно- особен до мен- различно- една.

Днес, за първи път си отговорих на няколко въпроса, чийто отговор не мога да намеря от доста време насам. Какво е днес за мен? Какво беше вчера? И какво ще е утре? Понякога ни трябват само няколко минути да стигнем до отговори, които сме търсили с месеци. Или просто трябва някой да ни ги покаже. Едно голямо Thanks на един стар познайник, който срещам след доста време...а с него срещнах и едни творения... които те връхлитат като силен вятър и... носят отговори...


Всички авторски права запазени- венци 

Въздух

Отронвам се от себе си. Листо, попило вятъра.

Събрало всички пътища в последен танц към залеза.

Прилича на въздигане свободното ми падане,

когато е приело чисто всяка своя граница.

В момента съм единствено поредното поклащане,

напуснат от стремежа си - предишен и авансов.

Не зная - и защо ми е - дали съм в настоящето.

Откъснах се от смисъла, за да му дам пространство.

в очето

Любовта ми е крива отново.

Позната или непозната.

Обичайната мярка за обич 

е в обсега на сетивата.

Аз обаче не искам такава

сетивност за наличността ти,

ала само да съпребивавам

във твойто световъзприятие.

Романтично завързване

Когато ме питаш за връзка - какво си представяш?

Ти ли ще връзваш, теб ли ще те оковават...

А може да стягаме възли с обтегнати нрави,

после да дърпа - всеки към себе си - здраво.

Но аз ще надмогна с мъжествена мощ и първичност -

хищна и сляпа; глупава, грозна и страшна.

Възможност за теб е единствено да ме притиснеш

в своята чиста женствено-мека прозрачност.

поемане на дъх

След миг ще бъда себе си. Ще бъда.

Но нека дотогава си почина.

Да се самоналагам е присъда,

заслужена в далечното ми минало.

Оковите, с които приковаха

виновника, сега са ми съзнание.

В началото - несигурно и плахо,

но после почнах бясно да го браня.

И не, че придобих от него нещо,

но устремът за бран ме изразходи.

А няма други начини насреща -

това ми е човешката природа.

След миг ще бъда себе си. След спазъм.

Но нека дотогава си почина.

Далече от вълнение и разум,

в една есенциална безпричинност. 

Най- глупаво

Ще бъда празен, като къща,

продухана от вековете -

да можеш тихо да се връщаш

когато в себе си усетиш

уют или необходимост, 

копнеж за себепомирение.

И няма да разместя нищо,

за да се видиш подир време

в попилите дъха ти мебели,

дори в прахта от ожидания

и в тишина да се съвземеш 

от изтощително изгнание.

И щом под звездната застиналост

вратата ми едва проскърца,

ще видиш в себе си, че именно

това от векове си търсила.

А това ми стана просто любимо... дава една по-различна представа за есен, пролет, лято и зима...

...no...

Ще си спомниш за мен подир множество зими.

Бях една обичайност; една достижимост.

Бях една бледожълта представа за есен.

А пред теб бе живот, обещал интересност.

Ще береш плодовете на пролет и лято,

ще покълнеш по всички ъгли на земята

и природния кръг неведнъж ще повториш.

Ще потърсиш стремеж – ще намериш умора.

И ще видиш, че всички съдби са сезонни.

Чак тогава навярно за мен ще си спомниш –

как в живота ти нито веднъж не навлизам,

но защото съм бил просто много по-близо

до дъха ти, отколкото тези процеси,

дето тръгват от пролет, през лято и есен,

и след толкова много смразяващи зими

се оказва, че всичко е недостижимо.

Ще застанеш на своето търсене в края,

осъзнала защо съм така обичаен.

То е даже буквално. Не сложно. Не косвено.

Обичаен - защото обичам те. Просто е.

На скоро разбрах, че съществуват три категории хора. Първите- 'nerd' са  свръх интелектуалци, които прекарват времето си в странни занимания. Класифицират ги като стереотипи маниаци, увличащи се по наука, технология, фентъзи, фантастика, комикси, компютърни игри, математика. Често през ученическите години им лепват етикета "зубъри" и "неудачници". Втората категория - "social" са типа хора, които се интегрират отлично в обществото, винаги се стремят да са популярни сред масите, обичат да работят с хора и да налагат собствени мнения и тези. Третият тип хора са "artist". Всички онези, които впрягат интелекта си в създаването на собствени произведения от всякакъв тип, талантливи и креативни, почти винаги са със собствено мнение за Вселената, Земята и заобикалящия ги свят. 

Днеска ми се пише за картини, но тъй като въобще не разбирам от този тип изкуство, ще показвам. Авторката е моя близка приятелка, която рисува невероятно. И ще й напомня, че някой ден трябва и на мен да подари нещичко за стената.

Тази е една от любимите ми...

А на тази ме има и мен... Каза, че съм танцуващата мишка в ляво:)

Пейзаж от Хърватска.

Тази е special painting for my little robber :)

Тази е уникална просто...

И малко готика...

Тук- една българска девойка в шопска носия

А някой ден като стане известна художничка, ще припомня кой първи показа картините :Р

Едно от любимите ми местенца за четене е един невероятен и различно-шарен блог на една вело-девойка, която може да ви заведе в различни краища на земното кълбо, както със своето колело, така и със свободния си дух.
http://www.sharenasol.com/
Днес ще отговоря на нейното предизвикателство да направим деня си по-шарен:)
http://www.sharenasol.com/2013/07/10.html
И така...
1-ви въпрос:  Що за човек е най-добрия ти приятел?

Ме:  Тя е Малкия принц на нашето време. Тя е от онези, които ще ти дадат отговор на всичките ти съмнения, и от онези, които достигат и до най-скритата гънка на душата ти. 

2-ри въпрос:  Ако беше картина, каква картина щеше да бъдеш?

Ме: Поляна с бели маргаритки.

3-ти въпрос: Коя е любимата ти снимка? Покажи ни!

Ме: Когато разбираме, че не трябва да търсим смисъла в живота, един ден той просто се появява.

4-ти въпрос:  Коя е любимата ти дреха? Защо?

Ме: Рокля. Повечето се обличат бързо, а и някак си предава повече магнетизъм на женското тяло.

5-ти въпрос: Кой е първия ти спомен?

Ме: Ръцете на майка ми. Липсват ми...:(

6-ти въпрос: Къде би живял? В какво?

Ме: Мога навсякъде. Приспособявам се бързо. Но винаги съм искала в планината...всяка една планина може да бъде мой дом.

7-ми въпрос: Ако те предизвикат да подобриш живота си с някаква малка стъпка или решение, какви биха били те?

Ме: Да намеря време най-после да се науча да шофирам. Ама едва ли е подобрение, по-скоро може да измести разходките ми до всяка една точка.

8-ми въпрос: Къде обичаш да спиш?

Ме: Навсякъде. Не местата определят съня ми, а този който, споделя събуждането ми сутрин.

9-ти въпрос: Любимите ти места там където живееш? Защо?

Ме: Няколко кътчета в Морската градина- заради тишината, Катедралата- там успявам да съм малко по-близо до хората, които не са с мен вече, и репетиционната зала- защото танцът е част от мен.

10-ти въпрос: Сладко или солено?

Ме: Сладко :) И бих препоръчала- Chocolate- Joanne Harris

Беше ми приятно. И сладки сънища :)

Облякох и последната си рокля,
изплаках и последната илюзия,
последната пътека извървях,
изказах и последна въпросителна,
и сън последен изживях,
ще пиша само удивителни.
Нарисувах и последния си стих,
повторих и последното плие,
къпах се в последния си дъжд
забравих и последното клише,
и минутите ти изброих,
погребах и последното послание,
от днеска ще се уча на мълчание.

Веднъж на вратата ми звънна
Животът. Случаен, нетърсен, с
пълни шепи-мечти.Отключих
резето. Да влезе! Нечакана среща.
И забравих ключа на вратата.
Защо ми я носиш, Съдба?
Такава измамна. От срещи случайни,
глава ме боли.Записа ми роля в
твоя промо-театър. И цветя не остави,
а само мъгли. И вървя по въжето
на твоите истини. Съдба, не поклащай!
Ще падна. А после-много боли.
Удрят ме,  събрани на куп,
неизказани спомени. И дано да уцелят
точно в сърцето. Но бързо схващам-
как да вървя по въжето. От истини-
свят си изграждам. И дом ще боядисам
с прозрачна боя. За да виждам
по-лесно кой ми стои на вратата.
Теб ли, Живот? Тебе няма да пусна.
Не ми стой на главата! Писна ми
от нечакано нищо. Завъртам ключа
и сядам удобно в креслото. Не мисля
за сън. Просто паля цигара...И съм.

     Винаги ми се случва сутрин, като отворя очи да искам да погледна през щорите. Следва ускорително излизане на тераса, вдишване на сутрешен морски въздух и любуване на познатите хоризонти. Странно е как, едни и същи неща, могат да изглеждат различно, когато светът ти и огледалното ти аз стават различни. Правя си сутрешно кафе, а то сякаш е по-черно. Тръгвам пеша за работа, а улиците са сякаш по-уютни. Играя с Палавко навън, а детската площадка е по-детска. Пускам любима песен, а тя е сякаш по-любима. Заспивам вечер уморено, а заспиването е някак си по-отмарящо. И все си мисля за влакове... Сякаш всичко любимо се закача за мен и ме следва неуморно за да ми е добре на душата. А влакът е тръгнал от онази точка, когато просто един миг от три минути е променил цял свят. И е донесъл мирис на липа... 

После за миг разбираш, че времето е спряло, а влакът се движи по релси, които не стигат до никоя гара...

Сутрин е пак същото... Въздуха отново е морски и пейзажа също. Улиците- пак безкрайни, любимата песен е станала безразлична,  а заспиването- просто миг от тъмнината. 

http://www.youtube.com/watch?v=BxgW19WpzZI&feature=share

Обличам народна носия от както се помня. Помня и първия път когато се качих на сцената. Бях на 6 години, имах температура и огромни кордели, които майка ми беше колосала с вода и захар. 24 години по-късно продължавам да обличам носия и да се качвам на сцената...
Танцът е като нестихващо желание да градиш... Той е минало, което никога няма да забравиш, настояще, което винаги ще имаш и бъдеще, което винаги, ще очакваш...

Още една чернова, която най-после довърших...

Вдъхновение- за един полу-дъждовен ден в парка, пролетно намерен след безкрайно скучните януарско-февруарски седмици. Обичам това време от годината- зелено, звучно, ароматно...и когато март започне да се случва. 

Именно такива бяха всички мои мартенско-пролетни спомени за онова мое кътче на земята, където носталгично се връщам- реално или само в мислите ми. Този град ще си остане мой пристан. А колко е хубаво да си спомняш чисто по детски за безвремието на онова минало, което те кара да намираш себе си. А още по-хубаво е когато откриеш, че някой е открил теб и ти е помогнал да съществуваш. Затварям очи и веднага изплуват два образа в съзнанието ми. Понякога се чудя дали се стремя да следвам техния път, така ловко успели да намерят своето място във времето. И дали разбрах неизказаните им думи. Тези два образа- на баба от пожълтялата снимка- вървяща по калдъръма, 30 годишна. И която си спомням- побеляла, седнала до прозореца да изпрати дългите следобеди. И на майка ми... само че тук думите безкрайно си сменят местата и спират. Започвам да разбирам смисъла на израза "където думите не стигат". Разбирам и времето. През пролетно-мартенските дни може да ти даде много, и да ти вземе всичко през ноемврийско-декемврийски сутрини.

Какво изчетох през последната година и половина. Бях позабравила що е то книга, ама то и няма друг начин, когато имаш вкъщи бебе, после дете на 1 година, после и на 2. Хаоса  е пълен.:))). Обичам да чета. Като малка обожавах да ходя при майка си в библиотеката /тя беше библеотекар/, отварях книгите и ги миришех. Освен сетивата за четене си изпълвах и сетивата за обоняние. За сега само фантастика и фентъзи отминавам скептично, че ако отворя и такова чудо, ще ме разлюлее и такава мания... Първо хванах една любима книжка, която препрочитам, когато няма какво да чета.

"12 мита за българската история". Божидар Димитров. 
Нов прочит на някои факти от българската история - за това колко сме пътували от Волга до Дунав, кога са изчезнали траките, бил ли е Ивайло свинар и какъв щеше да бъде Левски, ако беше доживял Освобождението. Обичам история. Мога да я чета с тонове, особено ако е българска.

Съвсем случайно открих и един непознат за мен автор, който ме привлече със стила си на отразяване на автентични случки.
Трилогията на  Цончо Родев и първата му книга "Тътени".
Вдъхновяваща картина за сливналии в началото на 19 век, за Златния Индже, няколко славни хайдушки чети и разбира се великолепни любовни истории. Описаните истории за 100  % достоверни, в тях няма почти никаква измислица, освен художественото майсторство на автора. Прочетох я за отрицателно време вманиачена от историята, която баба ми разказваше- за изселничеството на рода й след сливенското опожаряване.

След това метнах четирилогията  на Талев по ред- "Железния светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам".
Не помня кои от тях бях чела като ученичка, но сега ми се сториха като късо разказче.

После се върнах отново на Родев и списъкът продължи:
 "Светослав Тертер", "Една торба с ключове", "Отмъстителят", "Наричаха ме Желязната ръка".

После през миналото лято ми попадна "Софийско жителство" на Тодор Костадинов.

"Предречено от Пагане". Вера Мутафчиева,
" Водител на Крум Велков" 
"Човекът без сянка" отново на Родев.

И малко документални книги- Петър Георгиев- "Мадарския конник" и Христо Танев- "Азът на Българите"

Между всичките успях да прочета и няколко книги свързани с детските щуротии или как да се справим с децата вкъщи :) "Изкуството да бъдем родители" на д-р Додсън, 
"Как да общуваме с детето" на Юлия Гипенрейтер,
 "Тайната на щастливите деца" на Стив Бидълф, 
 "Нахрани ме правилно" на съавтори.

В края на 2012 г. изчетох "Чучулигата" на Решат Нури, майка ми много я  харесваше и реших най-после да я прочета.
След това се отворих на Робърт Лъдлъм и романите му за Борн. Исках да си ги купя всичките, но след като си поръчах първата, реших че и от монитора мога да си ги изчета перфектно без да почва да ми се смалява портфейла.
 "Самоличността на Борн"
 "Превъзходството на Борн"
"Ултиматумът на Борн"
Винаги си оставям по някоя недочетена книжка, за да имам какво да отворя когато нямам нищо интересно.

В момента - "Мъдрата обич" на Марта Пийпър и Уилям Пийпър и паралелно започнах втората книга от трилогията на Родев- "Изпитание".

Единайсет секунди-късче въздишка,

откраднато безвремие- и тишина.

Ненужни въпросителни пак си поставям.

Отговор нямам. Не мисля. Крещя.
Живота си бавно зашивам, 
душата си цяла тихо лепя.

Да помня клишета за сбогом неискам,
да забравям желания днеска не ща. 

Любов не поставям, а дишам в неравенство,
и точки не слагам, в копнежи- боля.

И желание нямам да бъда  вежливата...

Удивителни слагам напук във началото

на твойте абзаци, а после- мълча.

Играя си с думите- на петолиния, 

в черно- създавам, в червено - пестя.

Единайсет изчакани, откраднати мигове, сутрин

написана-  с главна буква, с молив избелял.

Живея от нежности, лъжливо облечена,

твоя сън- исихия ... при мен догорял.

Тази вечер не ми се прибира,

а ще тръгна по старите улици.

Себе си с грим и маска намирам

и танцувам зад забравени кулиси.

Този танц- не е ли твоя измислица?

Играя дните си- в соло, сама.

Исках да бъда априлска вълшебница,

а превърна ме в твоя стена.

Тази нощ си събувам обувките,

и ги хвърлям в ъгъла на завесата.

Пускам косата си, смъквам и фибите,

имам последна роля- Арлекино с принцесата.

После- поклонът ми. Уморена от гримове.

От домино черно, костюми, декор.

Боса излизам - взимам и себе си,

по-нова си тръгвам от този затвор.

Март си избирам- и се раждам отново.

През март се събуждам- и обличам в лилаво,

и ще бъда люляк след пролетен дъжд.

Март ще ми бъде- и живея свободно.

През март се отърсвам! Пак те трия с дъждовни ръце,

и ще бъда слънце по осем на две.

Март е- и се смея различно.

През март ще играя на моите игри,

и за друг ще ми бъде сънят роден поетично.