http://www.youtube.com/watch?v=BxgW19WpzZI&feature=share

Обличам народна носия от както се помня. Помня и първия път когато се качих на сцената. Бях на 6 години, имах температура и огромни кордели, които майка ми беше колосала с вода и захар. 24 години по-късно продължавам да обличам носия и да се качвам на сцената...
Танцът е като нестихващо желание да градиш... Той е минало, което никога няма да забравиш, настояще, което винаги ще имаш и бъдеще, което винаги, ще очакваш...

Още една чернова, която най-после довърших...

Вдъхновение- за един полу-дъждовен ден в парка, пролетно намерен след безкрайно скучните януарско-февруарски седмици. Обичам това време от годината- зелено, звучно, ароматно...и когато март започне да се случва. 

Именно такива бяха всички мои мартенско-пролетни спомени за онова мое кътче на земята, където носталгично се връщам- реално или само в мислите ми. Този град ще си остане мой пристан. А колко е хубаво да си спомняш чисто по детски за безвремието на онова минало, което те кара да намираш себе си. А още по-хубаво е когато откриеш, че някой е открил теб и ти е помогнал да съществуваш. Затварям очи и веднага изплуват два образа в съзнанието ми. Понякога се чудя дали се стремя да следвам техния път, така ловко успели да намерят своето място във времето. И дали разбрах неизказаните им думи. Тези два образа- на баба от пожълтялата снимка- вървяща по калдъръма, 30 годишна. И която си спомням- побеляла, седнала до прозореца да изпрати дългите следобеди. И на майка ми... само че тук думите безкрайно си сменят местата и спират. Започвам да разбирам смисъла на израза "където думите не стигат". Разбирам и времето. През пролетно-мартенските дни може да ти даде много, и да ти вземе всичко през ноемврийско-декемврийски сутрини.

Какво изчетох през последната година и половина. Бях позабравила що е то книга, ама то и няма друг начин, когато имаш вкъщи бебе, после дете на 1 година, после и на 2. Хаоса  е пълен.:))). Обичам да чета. Като малка обожавах да ходя при майка си в библиотеката /тя беше библеотекар/, отварях книгите и ги миришех. Освен сетивата за четене си изпълвах и сетивата за обоняние. За сега само фантастика и фентъзи отминавам скептично, че ако отворя и такова чудо, ще ме разлюлее и такава мания... Първо хванах една любима книжка, която препрочитам, когато няма какво да чета.

"12 мита за българската история". Божидар Димитров. 
Нов прочит на някои факти от българската история - за това колко сме пътували от Волга до Дунав, кога са изчезнали траките, бил ли е Ивайло свинар и какъв щеше да бъде Левски, ако беше доживял Освобождението. Обичам история. Мога да я чета с тонове, особено ако е българска.

Съвсем случайно открих и един непознат за мен автор, който ме привлече със стила си на отразяване на автентични случки.
Трилогията на  Цончо Родев и първата му книга "Тътени".
Вдъхновяваща картина за сливналии в началото на 19 век, за Златния Индже, няколко славни хайдушки чети и разбира се великолепни любовни истории. Описаните истории за 100  % достоверни, в тях няма почти никаква измислица, освен художественото майсторство на автора. Прочетох я за отрицателно време вманиачена от историята, която баба ми разказваше- за изселничеството на рода й след сливенското опожаряване.

След това метнах четирилогията  на Талев по ред- "Железния светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам".
Не помня кои от тях бях чела като ученичка, но сега ми се сториха като късо разказче.

После се върнах отново на Родев и списъкът продължи:
 "Светослав Тертер", "Една торба с ключове", "Отмъстителят", "Наричаха ме Желязната ръка".

После през миналото лято ми попадна "Софийско жителство" на Тодор Костадинов.

"Предречено от Пагане". Вера Мутафчиева,
" Водител на Крум Велков" 
"Човекът без сянка" отново на Родев.

И малко документални книги- Петър Георгиев- "Мадарския конник" и Христо Танев- "Азът на Българите"

Между всичките успях да прочета и няколко книги свързани с детските щуротии или как да се справим с децата вкъщи :) "Изкуството да бъдем родители" на д-р Додсън, 
"Как да общуваме с детето" на Юлия Гипенрейтер,
 "Тайната на щастливите деца" на Стив Бидълф, 
 "Нахрани ме правилно" на съавтори.

В края на 2012 г. изчетох "Чучулигата" на Решат Нури, майка ми много я  харесваше и реших най-после да я прочета.
След това се отворих на Робърт Лъдлъм и романите му за Борн. Исках да си ги купя всичките, но след като си поръчах първата, реших че и от монитора мога да си ги изчета перфектно без да почва да ми се смалява портфейла.
 "Самоличността на Борн"
 "Превъзходството на Борн"
"Ултиматумът на Борн"
Винаги си оставям по някоя недочетена книжка, за да имам какво да отворя когато нямам нищо интересно.

В момента - "Мъдрата обич" на Марта Пийпър и Уилям Пийпър и паралелно започнах втората книга от трилогията на Родев- "Изпитание".

Единайсет секунди-късче въздишка,

откраднато безвремие- и тишина.

Ненужни въпросителни пак си поставям.

Отговор нямам. Не мисля. Крещя.
Живота си бавно зашивам, 
душата си цяла тихо лепя.

Да помня клишета за сбогом неискам,
да забравям желания днеска не ща. 

Любов не поставям, а дишам в неравенство,
и точки не слагам, в копнежи- боля.

И желание нямам да бъда  вежливата...

Удивителни слагам напук във началото

на твойте абзаци, а после- мълча.

Играя си с думите- на петолиния, 

в черно- създавам, в червено - пестя.

Единайсет изчакани, откраднати мигове, сутрин

написана-  с главна буква, с молив избелял.

Живея от нежности, лъжливо облечена,

твоя сън- исихия ... при мен догорял.