Отронвам се от себе си. Листо, попило вятъра.
Събрало всички пътища в последен танц към залеза.
Прилича на въздигане свободното ми падане,
когато е приело чисто всяка своя граница.
В момента съм единствено поредното поклащане,
напуснат от стремежа си - предишен и авансов.
Не зная - и защо ми е - дали съм в настоящето.
Откъснах се от смисъла, за да му дам пространство.
в очето
Любовта ми е крива отново.
Позната или непозната.
Обичайната мярка за обич
е в обсега на сетивата.
Аз обаче не искам такава
сетивност за наличността ти,
ала само да съпребивавам
във твойто световъзприятие.
Романтично завързване
Когато ме питаш за връзка - какво си представяш?
Ти ли ще връзваш, теб ли ще те оковават...
А може да стягаме възли с обтегнати нрави,
после да дърпа - всеки към себе си - здраво.
Но аз ще надмогна с мъжествена мощ и първичност -
хищна и сляпа; глупава, грозна и страшна.
Възможност за теб е единствено да ме притиснеш
в своята чиста женствено-мека прозрачност.
поемане на дъх
След миг ще бъда себе си. Ще бъда.
Но нека дотогава си почина.
Да се самоналагам е присъда,
заслужена в далечното ми минало.
Оковите, с които приковаха
виновника, сега са ми съзнание.
В началото - несигурно и плахо,
но после почнах бясно да го браня.
И не, че придобих от него нещо,
но устремът за бран ме изразходи.
А няма други начини насреща -
това ми е човешката природа.
След миг ще бъда себе си. След спазъм.
Но нека дотогава си почина.
Далече от вълнение и разум,
в една есенциална безпричинност.
Най- глупаво
Ще бъда празен, като къща,
продухана от вековете -
да можеш тихо да се връщаш
когато в себе си усетиш
уют или необходимост,
копнеж за себепомирение.
И няма да разместя нищо,
за да се видиш подир време
в попилите дъха ти мебели,
дори в прахта от ожидания
и в тишина да се съвземеш
от изтощително изгнание.
И щом под звездната застиналост
вратата ми едва проскърца,
ще видиш в себе си, че именно
това от векове си търсила.
А това ми стана просто любимо... дава една по-различна представа за есен, пролет, лято и зима...
...no...
Ще си спомниш за мен подир множество зими.
Бях една обичайност; една достижимост.
Бях една бледожълта представа за есен.
А пред теб бе живот, обещал интересност.
Ще береш плодовете на пролет и лято,
ще покълнеш по всички ъгли на земята
и природния кръг неведнъж ще повториш.
Ще потърсиш стремеж – ще намериш умора.
И ще видиш, че всички съдби са сезонни.
Чак тогава навярно за мен ще си спомниш –
как в живота ти нито веднъж не навлизам,
но защото съм бил просто много по-близо
до дъха ти, отколкото тези процеси,
дето тръгват от пролет, през лято и есен,
и след толкова много смразяващи зими
се оказва, че всичко е недостижимо.
Ще застанеш на своето търсене в края,
осъзнала защо съм така обичаен.
То е даже буквално. Не сложно. Не косвено.
Обичаен - защото обичам те. Просто е.
