Веднъж на вратата ми звънна
Животът. Случаен, нетърсен, с
пълни шепи-мечти.Отключих
резето. Да влезе! Нечакана среща.
И забравих ключа на вратата.
Защо ми я носиш, Съдба?
Такава измамна. От срещи случайни,
глава ме боли.Записа ми роля в
твоя промо-театър. И цветя не остави,
а само мъгли. И вървя по въжето
на твоите истини. Съдба, не поклащай!
Ще падна. А после-много боли.
Удрят ме,  събрани на куп,
неизказани спомени. И дано да уцелят
точно в сърцето. Но бързо схващам-
как да вървя по въжето. От истини-
свят си изграждам. И дом ще боядисам
с прозрачна боя. За да виждам
по-лесно кой ми стои на вратата.
Теб ли, Живот? Тебе няма да пусна.
Не ми стой на главата! Писна ми
от нечакано нищо. Завъртам ключа
и сядам удобно в креслото. Не мисля
за сън. Просто паля цигара...И съм.

     Винаги ми се случва сутрин, като отворя очи да искам да погледна през щорите. Следва ускорително излизане на тераса, вдишване на сутрешен морски въздух и любуване на познатите хоризонти. Странно е как, едни и същи неща, могат да изглеждат различно, когато светът ти и огледалното ти аз стават различни. Правя си сутрешно кафе, а то сякаш е по-черно. Тръгвам пеша за работа, а улиците са сякаш по-уютни. Играя с Палавко навън, а детската площадка е по-детска. Пускам любима песен, а тя е сякаш по-любима. Заспивам вечер уморено, а заспиването е някак си по-отмарящо. И все си мисля за влакове... Сякаш всичко любимо се закача за мен и ме следва неуморно за да ми е добре на душата. А влакът е тръгнал от онази точка, когато просто един миг от три минути е променил цял свят. И е донесъл мирис на липа... 

После за миг разбираш, че времето е спряло, а влакът се движи по релси, които не стигат до никоя гара...

Сутрин е пак същото... Въздуха отново е морски и пейзажа също. Улиците- пак безкрайни, любимата песен е станала безразлична,  а заспиването- просто миг от тъмнината.