Още една чернова, която най-после довърших...
Вдъхновение- за един полу-дъждовен ден в парка, пролетно намерен след безкрайно скучните януарско-февруарски седмици. Обичам това време от годината- зелено, звучно, ароматно...и когато март започне да се случва. 
Именно такива бяха всички мои мартенско-пролетни спомени за онова мое кътче на земята, където носталгично се връщам- реално или само в мислите ми. Този град ще си остане мой пристан. А колко е хубаво да си спомняш чисто по детски за безвремието на онова минало, което те кара да намираш себе си. А още по-хубаво е когато откриеш, че някой е открил теб и ти е помогнал да съществуваш. Затварям очи и веднага изплуват два образа в съзнанието ми. Понякога се чудя дали се стремя да следвам техния път, така ловко успели да намерят своето място във времето. И дали разбрах неизказаните им думи. Тези два образа- на баба от пожълтялата снимка- вървяща по калдъръма, 30 годишна. И която си спомням- побеляла, седнала до прозореца да изпрати дългите следобеди. И на майка ми... само че тук думите безкрайно си сменят местата и спират. Започвам да разбирам смисъла на израза "където думите не стигат". Разбирам и времето. През пролетно-мартенските дни може да ти даде много, и да ти вземе всичко през ноемврийско-декемврийски сутрини.
0 коментара:
Публикуване на коментар